В една студена февруарска сутрин рибари забелязаха странно движение близо до дупка в брега на реката. Ледът беше тънък, вятърът режеше лицата им, а водата под него изглеждаше като черна бездна.
И изведнъж се чу отчаян вик. Не кучешки. Тънък, пронизителен, като нещо малко, викащо за помощ. Видяха червеникаво петно, което се мяташе отчаяно в ледената вода. Лисица. Млада, измършавяла, заседнала между ледените късове.
Докато всички бяха объркани, 32-годишният Андрей хвърли якето си и хукна право към дупката. Никой дори нямаше време да го спре – той скочи в ледената вода толкова рязко, че пръските се разлетяха на няколко метра.
Ледът се напука под краката му, а водата гореше като вряща вода в обратен ред – болезнено и мигновено. Но Андрей упорито си проправи път към давещата се лисица. Малкото червено телце вече потъваше под водата…
Той го хвана за врата, придърпа го към себе си и, треперещ от студ, започна да се бори към брега. Рибарите помогнаха да извадят и двамата, като увиха мъжа в одеяло, а лисицата в старо яке, за да я стопли.
Изглеждаше, че историята е приключила. Лисицата беше предадена в приют, а Андрей беше прибран у дома, за да се стопли. Но най-неочакваното нещо се случи седмица по-късно.
Когато Андрей излезе сутринта в двора, за да изхвърли боклука, чу тихо шумолене на портата. Помисли си, че е вятърът… Но когато погледна по-отблизо, не можа да повярва на очите си: на прага седеше същата лисица. Тиха, спокойна и го гледаше, сякаш беше дошла да му благодари.
И това, което направи след това – никой не го очакваше…
Лисицата направи няколко крачки напред, подуши предпазливо въздуха и… постави малък сноп сухи клонки и пера пред Андрей.
Подарък. В стил Лисица. И тогава тя изписка тихо, сякаш се сбогуваше, и изчезна в гората, без дори да погледне назад. Андрей стоеше там, неспособен да каже и дума. Той осъзна: животните помнят добротата – понякога много по-дълбоко от хората.
И от този ден нататък, всяка сутрин до портата, той намираше орех, шишарка или красив камък.
Лисицата никога повече не се приближаваше… а мълчаливо оставяше своето „благодаря“, докато последният сняг не се стопи.
