Студена вечер, мокър път, тихи поля. Лукас спря, когато видя преобърнатата кола, осъзна, че вътре има някой жив, и се втурна в огъня и дима. Той буквално издърпа момичето от челюстите на смъртта, защити я с тялото си, докато колата експлодира, и понесе изгарянията, но не я пусна.
Тя лежеше в прегръдките му, все още слаба, когато отвори очи.
„Ти… ме спаси?“
„Просто случайно се озовах там“, отговори той по навик.
Линейката вече се приближаваше, фаровете ѝ прорязваха мъглата. Парамедиците дотичаха, увиваха момичето и проверяваха Лукас. Изглеждаше, че всичко е свършило.
Но ето какво се случи след това. Докато момичето беше повдигнато на носилка, един от спасителите погледна документите ѝ и изведнъж се обърна:
„Чакай… това същото момиче ли е?“
„Кое?“ Лукас се намръщи объркано.
Спасителят замръзна, гледайки от паспорта към момичето.
„Мария Дуарте. Тази, която изчезна преди три дни. Дъщерята на онзи бизнесмен… все пак предложиха голям откуп за нея.“
Лукас сякаш замръзна.
„Аз… аз не знаех нищо“, едва прошепна Мария. „Мислех, че е просто инцидент…“
Спасителите се спогледаха.
„Но не намериха колата, където похитителите бяха видени за последно…“ промърмори единият.
Лукас отново погледна взривената кола и най-накрая забеляза: парче дебело найлоново въже лежеше в канавката, а наблизо – скъсана чанта с мръсни следи от вериги.
Не беше инцидент. И не беше инцидент. Някой е возил момичето и нечия кола я е блъснала в канавката, убивайки я.
Лукас инстинктивно стисна ръката ѝ.
„Който и да е бил… ще се върне за това, което е загубил“, каза той тихо.
Мария пребледня.
Парамедиците я вкараха в линейката, а един от спасителите рязко докосна рамото на Лукас:
„По-добре и ти да тръгнеш – не заради изгарянията. Сега си единственият свидетел.“
И в този момент Лукас почувства нещо странно: сякаш някой стоеше в тъмнината на края на полето и наблюдаваше. Твърде неподвижно. Твърде напрегнато. Обърна се – но не видя никого.
Само мъгла, тишина… и слабият блясък на фаровете на някой друг, които мигновено угаснаха.
