Случи се в един обикновен делничен ден, когато метрото беше претъпкано с хора, а високоговорителят обявяваше влаковете един след друг. Никой дори не забеляза кога мъж, бързащ за работа, се спъна в мокрия ръб на перона.
Той падна право на релсите.
Ударът беше по-силен, отколкото изглеждаше: кракът му се заклещи между траверсите и остра болка прониза глезена му. Опита се да стане, но не можа. Опита се да издърпа крака си, но безполезно. Цялото му тяло трепереше, а перонът над него изглеждаше твърде висок, сякаш е пораснал с метър. Първите няколко секунди си помисли, че просто се е уплашил и скоро ще стане. Но после чу звука.
Бръмжане. Метално, ниско, бързо усилващо се. Влак. И тогава го обзе паника. Сърцето му биеше толкова силно в гърдите, че почти си пое дъх. Започна да крещи:
— Помощ! Хей! Не мога да изляза!
Но навсякъде имаше хора със слушалки, хора с телефони, хора, взиращи се в празното пространство. Той осъзна: мнозина дори не осъзнаваха какво се случва на три метра разстояние. Той дръпна крака си отново, по-силно. Болката беше толкова силна, че зрението му се замъгли.
Секундите отминаваха. Влакът вече влизаше в тунела. Виждаха се фарове. Ревът се усилваше. Подът под перона вибрираше.
В този момент мъжът осъзна най-лошото: наистина можеше да не успее.
И изведнъж се чу женски писък:
„Той е долу! Помощ!“
Някой скочи до ръба, някой друг извика от страх. Но времето минаваше и никой не смееше да скочи – беше твърде опасно. Хората просто стояха там, шокирани, несигурни какво да правят. И тогава се появи мъж с яке и раница. Той видя какво се случва, оцени ситуацията с един поглед и скочи. Скочи, сякаш не се беше замислил нито за секунда. „Дай ми ръката си! Бързо!“, извика той.
Мъжът се опита да се издърпа, но кракът му все още беше заклещен между релсите. Влакът се приближаваше. Ревът се усили. Въздухът се нажежи от приближаващата маса метал. Момчето дръпна с всички сили. Кракът му не се освобождаваше.
„Още! Хайде!“
Те се дърпаха отчаяно един за друг, сякаш не само животът им, а целият им свят зависеше от това. Хората около тях крещяха, някои отстъпваха назад от страх, някои замръзваха, някои плачеха.
Секунда преди влакът да влезе в гарата, нещо изхруска – кракът му внезапно се освободи. Момчето буквално хвърли мъжа нагоре и скочи настрани, вкопчвайки се в нишата под перона.
Влакът ги подмина, на сантиметри…
Светлините трептяха, хората крещяха. Но и двамата бяха живи.
Мъжът лежеше на перона, треперещ целият. Хора му помагаха да се изправи, някой викаше линейка. И само едно нещо го тревожеше: кой беше този човек? Той се огледа – никъде го нямаше. Сякаш беше изчезнал.
Едва по-късно щеше да разбере кой е бил… и защо този непознат е бил там точно в момента, в който е бил най-необходим.
