Това се случи в една обикновена петъчна вечер, когато магистралата беше задръстена с коли от отбивката почти до града. Хората бяха нервни, слушаха радио, пишеха си съобщения и мечтаеха да се приберат у дома. Никой не си представяше, че пред очите на стотици хора ще се случи нещо, което по-късно ще стане тема на разговор в страната.
Първо пътниците забелязаха движение в гората – странно, сякаш тъмни сенки се промъкваха между боровете. След това се чу глух, вибриращ рев. И няколко секунди по-късно мечки изскочиха на магистралата. Не една. Не две. А цяла глутница – поне две дузини животни.
Те изскочиха от гората почти едновременно, толкова внезапно и мощно, че няколко коли едва не се сблъскаха. Хора крещяха, спирачки скърцаха, някой си удари главата в предното стъкло. Никой не разбра какво се случва. Мечките не погледнаха никоя от колите – те просто се втурнаха напред, сякаш магистралата беше само препятствие.
Животните се движеха в една посока, сякаш по невидима линия. Игнорираха фарове, клаксони и викове.
Те просто отблъскваха броните, ако те им препречваха пътя. И в този момент хората започнаха да разбират:
мечките не атакуваха – мечките бягаха. Но от какво?
Преминаващите шофьори започнаха да се навеждат през прозорците си. Един от тях извика:
„Вижте гората! Има дим!“
И наистина: странен тъмен дим се издигаше над дърветата, тежък като мокри дърва за огрев, но с метален оттенък. Птици излитаха от гъсталака на ята. Малки животни прелитаха между дърветата. Но само мечките се осмеляваха да излязат на откритата магистрала.
Няколко секунди по-късно хората чуха нещо, което накара мнозина да замълчат – дори деца, които плачеха от страх.
От дълбините на гората се чуваше тих, непрекъснат тътен, като звук на далечна лавина или огромна машина, работеща под земята.
Напрежение сякаш покри магистралата. Десетки хора замръзнаха в колите си, несигурни какво се случва. И тогава една мечка – огромна, най-голямата – внезапно спря по средата на пътя. Вдигна глава, пое си силно въздух и изрева толкова силно, че вибрациите преминаха през всяка кола на стотици метри.
Изглеждаше сякаш предупреждаваше някого. Или се опитваше да извика нещо. Хората изведнъж забелязаха светлина. В гората. Където преди секунда имаше само тъмни стволове на дървета. Но това не бяха улични лампи. Не бяха коли. Не бяха пожарни машини. Светлината беше оранжево-червена, пулсираща, сякаш нещо горещо течеше между дърветата. А димът ставаше все по-гъст, по-плътен, по-черен.
Някой извика:
„Това не е пожар! Земята гори!“
И не беше далеч от истината.
Нещо наистина се случваше дълбоко в гората: земята се пукаше, червена светлина пламтеше от пукнатините, а почвата сякаш се стичаше надолу като разтопен метал. Това беше подземна цепнатина, отворена от мощен трус, който хората в колите си не бяха усетили. Мечките избягаха от нажежените пукнатини, от разярената земя, която се беше отворила точно под гората.
Те бягаха там, където нямаше огън. Където хората щяха да продължат да шофират… ако животните не бяха блокирали пътя. Когато последната мечка пресече магистралата и изчезна в тъмнината, земята в гората отново се разтресе. Магистралата също леко се разтрепери – колите подскачаха почти незабележимо. Хората стояха зашеметени, гледайки притъмняващата гора, където наскоро бяха пробляснали огнени пукнатини.
И едва тогава всички разбраха: ако пътят не беше блокиран от мечки, стотици коли щяха да продължат да се движат право в тази посока – към разлома, който щеше да се разпространи по магистралата буквално за минути. Мечките не нападнаха. Мечките ги спасиха.
Древен и мощен инстинкт насочи животните към безопасност – и, по случайност, спаси хората от смърт. По-късно, когато спасителите пристигнаха на мястото и видяха последствията от подземния разлом, те само свиха рамене:
„Ако не бяха животните… броят на жертвите щеше да бъде огромен.“
И тогава един от шофьорите произнесе фраза, която по-късно беше цитирана в новините:
„Те изтичаха на магистралата не за да ни плашат…
а за да ни попречат да отидем там, където никой не е позволено да ходи сега – дори мечките не.“
