Това беше най-малката коза, която Майрън някога беше виждал. Той я намери рано една сутрин точно на портата на фермата – мъничка топка червена козина, седнала на студената земя, тихо пищяща, сякаш викаше майка си. Бебето беше толкова леко, че се побираше в дланта на Майрън, като мека играчка.
Майрън се огледа. Нямаше майка, нямаше стадо, нямаше следи от нещо наблизо – сякаш козлето се беше появило от нищото.
Той уви мъничето в топла кърпа и го заведе в най-близката ветеринарна клиника. Изглеждаше нищо сериозно: просто малко, слабо козле, което се нуждаеше от затопляне и хранене.
Но реакцията на ветеринарите промени всичко.
Веднага щом специалистът – д-р Елиас – взе козлето в ръцете си, очите му се разшириха. Той започна да вика колегите си, които извикаха някой друг. След минути цяла група лекари се събраха около масата, шепнейки помежду си, докато гледаха бебето, разменяйки си погледи, сякаш бяха свидетели на нещо невероятно.
Майрън стоеше объркан отстрани.
„Какво му е?“, попита най-накрая.
Д-р Елиас си пое дълбоко въздух.
„Мислехме, че е новородено… но не е така. Това бебе не е просто бебе. То принадлежи към изключително рядка, почти изчезнала порода джудже, смятана за изгубена повече от двадесет години. И, очевидно… е напълно здраво.“
Всички замълчаха. Историята изглеждаше още по-странна.
„Но откъде се е появило?“, попита Майрън.
Лекарят само поклати глава.
„Това искаме да разберем. Животни като тези“, погали той гърба на козето, „имат невероятно сложна генетика. Вероятно има още такива наоколо… може би цяла семейна група.“
Хлапето изписка тихо, сякаш потвърждаваше чутото.
И Мирон осъзна, че това случайно откритие на пътя може да доведе до откритие, което никой не е очаквал.
Какво щеше да се случи по-нататък, тепърва предстоеше да се разбере.
И до вечерта всичко си дойде на мястото: Мирон, връщайки се на мястото, където беше намерил козлето, чу едва доловим шумолящ звук и забеляза сенки между дърветата. Докато се приближаваше, сърцето му заби лудо – там стоеше малко семейство кози, мънички като намереното дете. Майката се размърда неспокойно, а наблизо трепереха още две от същите малки. Очевидно стадото се е скитало някъде наблизо и едно от козлетата просто е изостанало. Мирон внимателно постави козлето на земята и случилото се след това го накара да се усмихне: майката веднага дотича и облиза козлето, а то, едва издържащо на крака, се опита да я бутне с муцунка.
В този момент Мирон осъзна, че е станал свидетел на малко чудо – редкият вид не е изгубен завинаги, а жива, топла и много крехка част от природата, която просто имаше късмет, че някой минаваше в точния момент.
