Попаднахме на тази пещера случайно. Нямаше я на картата – просто тъмен прорез в скалата, едва видим зад гъстите храсталаци близо до скалата. Морето бучеше особено силно този ден, сякаш предупреждаваше: „Не влизайте там“. Но любопитството винаги надделяваше над предпазливостта. Слязохме по хлъзгавата пътека, осветявайки пътя само със слабо фенерче. Проходът беше тесен, въздухът влажен и отнякъде дълбоко се чуваше странен, глух звук, като биенето на голямо сърце.
С всяка стъпка ставаше по-студено. С всяко вдишване – по-тревожно. Пещерата внезапно се разшири. Светлината на фенерчето се плъзна по стените и спря върху нещо, което накара вътрешностите ни да се преобърнат. Отначало си помислихме, че са скали. После – медузи. Но се оказа много по-ужасяващо.
Пред нас лежеше… нещо живо. Цяла колония от странни, удължени, млечно-прозрачни капсули, плътно притиснати една към друга. Мокрите им повърхности блестяха, сякаш някой току-що ги беше подредил внимателно. Но най-зловещото беше вътре. Когато доближихме фенерчето, сърцата ни се свиха: нещо се движеше във всяка капсула.
Неродени очи. Не перки. Не лапи. Малки същества с тъмни петна, дълги тела и малки ципести крайници бавно се гърчеха вътре. Те потрепваха, сякаш реагираха на светлината, и сякаш няколко от тях се обърнаха в унисон на звука на дишането ни.
„Това… бебета ли са?“, прошепна някой. „Но какво?“
Едно движение разби илюзията за спокойствие: една от прозрачните капсули потрепери силно и съществото вътре се протегна, сякаш щеше да се спука през черупката си. Отдръпнахме се. Нямаше обяснение в главите ни. Само страх. Бяхме виждали много. Медузи, яйца, риби, морски червеи – но НИКОГА нещо подобно.
Черупките бяха твърде големи. Твърде подредени. Твърде… умишлено поставени. Те не лежаха в хаос, а на спретнати групи, сякаш някой умен нарочно ги беше сортирал по размер. Едва тогава забелязахме огромна сянка до далечната стена.
В началото ни се стори като камък. После, като гнило дърво. Но когато сянката леко проблесна, осъзнахме, че изобщо не е предмет. Беше нещо живо. Огромно. С кислородни мехурчета, бавно издигащи се от повърхността на кожата му. Съществото лежеше неподвижно, дишайки толкова тихо, че звукът на вълните заглушаваше дъха му. Но всяко негово движение караше коленете ни да треперят.
Моментът, в който всичко си дойде на мястото – и стана двойно ужасяващо. Съществото се премести само на няколко сантиметра… и на повърхността му забелязахме дълги смукатели. Беше огромно, тежко, древно – и определено интелигентно. И тогава осъзнахме: това бяха яйца. Но не риба. Не медуза. Не морски червеи.
Това бяха яйца на гигантски главоног. И той – или тя – лежеше наблизо, пазейки ги. Стотици неродени същества се носеха вътре в капсулите, сякаш усещаха нашето присъствие. Някои от тях вече бяха почти напълно оформени – с видими очи, малки пипала и пулсиращи органи. Стояхме пред същество, което можеше ясно да реши с едно движение дали ще останем тук завинаги.
То не атакува. Но и не си тръгна. Просто наблюдаваше. Гледаше ни с онези празни, древни очи, в които не виждахме нито ярост, нито страх – а предупреждение. Знаехме, че трябва да си тръгнем. Но точно в този момент се случи нещо, което никой от нас никога няма да забрави…
Една от капсулите внезапно се спука с тихо щракване. Нещо вътре започна да се движи много по-бързо. Съществото започна да изпълзява навън, разтваряйки малките си пипала. И огромната сянка до стената се издигна рязко.
И това, което се случи след това… завинаги промени отношението ни към морето – и тайните, които то крие под скалите.
Но това е друга част от историята – и определено не сте подготвени за това, което се случи след това.
