Случило се в един съвсем обикновен учебен ден. Семейство сушело пране в двора, съсед косил трева, а деца играели на детската площадка. Никой не забелязал кога малко котенце пропълзяло под старата кучешка къщичка. Очевидно се криело от дъжда… или от нещо по-лошо. Но не можело да излезе.
Беше толкова здраво залепено, че почти не се виждало – само мъничка лапка одраскала дъските и се чуло тънко скърцане. И ако не бил един ученик, всичко можело да завърши съвсем различно.
„Какъв е този звук?“, помислило си момчето.
Вървял към дома си с раница и слушалки, изтощен след изпитание. Докато минавал покрай плевнята, изведнъж чул тънък, едва доловим звук. Скърцане. Късо, треперещо. Спрял.
„Мишка?“, помислил си той. Скърцането се повторило.
Момчето свалило слушалките си и започнало да търси източника. Звукът идваше от старата кучешка къщичка, точно тази, която никой не беше забелязвал толкова дълго. Той клекна, надникна под нея и сърцето му се сви. Там, свита между дъската и земята, имаше мъничка, рижаво оцветена бучка, която трепереше. Мръсна, мокра, напълно неподвижна. Само очите ѝ – кръгли, огромни – се взираха право в момчето.
„Дръж се, бебче, ще те измъкна.“
Момчето веднага осъзна: времето беше кратко. Кучешката къщичка беше тежка, земята, разместена от дъжда, беше изсъхнала и беше хванала котето сякаш в менгеме. То извика майка си и се опита да повдигне ръба на кучешката къщичка, но без резултат. После повика съсед. И още един съсед. Трима души вдигнаха кучешката къщичка и момчето внимателно издърпа котето отзад, опитвайки се да не го нарани. Котенцето изписка толкова жално, че очите на всички защипаха. И накрая… щрак! Тялото беше свободно. Котенцето дори не се опита да избяга. То просто се зарови в дланта на момчето, треперейки от студ.
Майката веднага донесе кутия, топла кърпа и мляко. Момчето внимателно подсуши котето, затопли го и го нахрани. Отначало то пиеше предпазливо, после все по-смело – сякаш осъзнаваше, че вече е в безопасност. Същата вечер момчето седна до кутията и наблюдаваше как котето, най-накрая затоплено, започва да мърка тихо. Беше почти чудо.
„Трябва му име“, каза той. „Така че… Пищ.“
И котето сякаш откликна на новото си име. И тогава се случи най-трогателното нещо. На сутринта момчето се събуди от някой, който нежно докосваше бузата му с лапи. Беше той – Пищ. Здраво, весело, вече не се страхуваше.
Оттогава нататък котето следваше момчето като малка опашка: до закуска, до компютъра, до вратата на път за училище. Никога не си тръгваше, сякаш разбираше, че този човек някога му е спасил живота. И когато момчето се върнало от училище няколко седмици по-късно в лошо настроение, Скуийк се качил в скута му, погледнал го в очите и замъркал толкова силно, че лошите мисли изчезнали.
И тримата спасили котето. Но един човек наистина го спасил. Същият ученик, който спрял и чул скърцането на непознатия.
