Свикнала съм да мисля за себе си като за човек, който не се плаши лесно. Отгледала съм две деца, преживяла съм ремонти, виждала съм хлебарки – малко неща могат да ме разстроят. Но онази вечер, когато се приближих до задната врата на кухнята и видях странно струпване на полупрозрачни топчета до рамката, сякаш светещи отвътре… истински тръпки пробягаха по гръбнака ми.
Те лежаха на гъста купчина, сякаш някой нарочно ги беше изсипал там с шепа. Гладки, равни, еднакви – като перли, но леко мътни. На светлината на лампата те блестяха с едва забележими отражения, сякаш дишаха.
Първата ми мисъл беше: „Това нечие гнездо ли е?“
Дори дръпнах крак назад – ами ако го стъпя и то… се спука?
Включих фенерчето на телефона си и се огледах по-отблизо: топчетата бяха идеално кръгли, студени на вид, малко по-малки от грозде. Нямаше филм, нямаше мембрана, нямаше движение вътре – и въпреки това нещо в тях се усещаше твърде… живо. Потреперих. Обадих се на съпруга си, но той беше на работа. Децата вече спяха. А аз бях там, стоях в кухнята си, а подът до вратата приличаше на нечия инкубационна лаборатория.
През първите 10 минути просто се взирах. После превключих в режим на възрастен: почисти, разбери, обработи мястото. Но колкото повече гледах тези топки, толкова по-ясно осъзнавах, че не са просто съвпадение. Съвсем наскоро ремонтирах врата: смених долната плоча и отдолу се отвори празнина. Тогава реших просто да сложа временна тапа… и, разбира се, забравих. И сега, между дървото и пода, има спретната купчина от тези странни сфери.
И тогава се случи първото неочаквано откритие. Когато леко докоснах едно от топчетата с лъжица, то беше меко. Не беше стъкло, не пластмаса, дори не беше желе. Беше… гъбесто. Лекият натиск остави вдлъбнатина, която след това бавно се изглади. Трепнах – не можеше да е пластмаса. Не можеше да е нещо, оставено от човек.
И тогава забелязах второто. Едното от топчетата беше смачкано – вероятно когато децата тръшнаха вратата по-рано през деня. А под него, на пода, имаше… вода. Чиста, без мирис, като капка дъжд. Ръцете ми започнаха да треперят. Събрах няколко топчета в буркан, затворих капака и изпратих снимка на сестра ми, която работеше като лаборант в екологичната лаборатория.
И точно пет минути по-късно получих съобщение от нея:
„Не го пипай. Ще се отбия сутринта. Изглежда като това, което си мислиш, но трябва да потвърдя.“
Това само направи нещата още по-страшни. Сутринта донесе отговор, който никога не очаквах. Сестра ми пристигна призори, взе буркана и ми се обади от лабораторията същия следобед.
„Седиш ли?“, попита тя сериозно.
Почувствах как сърцето ми се сви.
„Това са… хидрогелни мъниста.“
„Какво?“
„Хидрогелни мъниста. Знаеш ли? От онези, които се разширяват с вода. Използват се за цветя, букети, а понякога и като играчки.“
В началото дори не разбрах. Какви играчки? Никой в къщата ми не ги използваше. А после тя добави:
„Но най-странното е, че е ЛУДО колко много от тях си имала. За да пораснат толкова големи, трябва да са били накиснати във вода. И то много.“ И тогава ми просветна. Мивката беше протекла предния ден. Водата бавно се стичаше по плочките и под вратата – точно там, където бяха тези мъниста. „Но откъде изобщо се взеха?“
И тогава пъзелът се сглоби напълно. Преди седмица купувахме букет цветя и на дъното на пакета имаше същите тези малки топчета – прозрачни, мънички, като мъниста. Паднаха до вратата, когато махах хартията, но предположих, че са просто боклуци. Изметох ги, но не забелязах, че някои са се търкулнали под пукнатината. Лежаха там, сухи, няколко дни. А после вода ги плисна.
И те… пораснаха. До размерите на грозде. Цяла купчина. А аз стоях по средата на кухнята, държах буркан с „мистериозни инкубационни сфери“, смеейки се, докато не се разплаках – от облекчение и от това колко нелепо изглеждаше след вчерашната паника.
