Старецът, който купуваше по два билета за трамвай всяка сутрин, докато кондукторът най-накрая не го последва.
В продължение на три месеца Лиъм го наблюдаваше от малката кондукторска седалка в задната част на трамвая. По същото време, на същата спирка. Слаб мъж в износено сиво палто, бяла коса, внимателно сресана назад, с треперещи ръце, стискащи избелял кожен портфейл. Винаги искаше два билета.
„Два, моля. До болница „Ривърсайд“.“
Гласът му беше мек, но упорит, сякаш всеки спор просто щеше да се изплъзне покрай него. Той пъхаше и двата билета в джоба си, след което сядаше сам до прозореца, втренчен в празната седалка до себе си със странна, тиха нежност.
В началото на Лиъм не му пукаше. Хората бяха странни; градът беше пълен с малки ритуали. Но старецът продължаваше да идва. Дъжд, сняг, пронизителен вятър – винаги два билета. Винаги едно и също изречение. Винаги един и същ поглед към празната седалка.
Една сутрин, когато почти нямаше пътници, Лиъм се опита да се пошегува.
„Знаете ли, господине, можете да си купите само един. Няма да кажа на никого.“
Пръстите на стареца замръзнаха върху портфейла му. Той вдигна бледосините си очи към Лиъм и за миг проблесна объркване, като на дете, загубило майка си в тълпа.
„Не“, каза той тихо. „Двама. Винаги двама.“
Лиъм отвори уста да отговори, но спря. Нещо в този поглед – смесица от страх, инат и… надежда – завърза езика му. Той отряза двата билета и ги подаде без повече дума.
Дните се сляха. Лиъм сменяше маршрути, след което се връщаше на линията Ривърсайд. Всеки път старецът беше там, със същото си сиво палто и същата празна седалка за спътник.
„Може би жена му е в болницата“, предположи веднъж шофьорът Марк, свивайки рамене. „Може би това е неговият начин… не знам. Да се справя.“
„Но защо да плаща за празна седалка?“, промърмори Лиъм. „Не е богат. Вижте обувките му.“
Обувките бяха чисти, но напукани, подметките им почти бели по краищата. Лиъм продължи да мисли за тях дълго след смяната.
Обратът дойде във вторник.
Трамваят беше необичайно претъпкан, студенти и медицински сестри бяха натъпкани като сардини. Когато старецът се качи, държейки внимателно парапета, почти нямаше място. Той все още гледаше Лиъм с обичайната си молба.
„Два билета. Болница „Ривърсайд“.“
„Господине, няма къде да седнеш“, каза Лиъм нежно. „Виждате ли? Хората стоят. Вземете само един, моля.“
Ръката на стареца започна да трепери толкова силно, че портфейлът се изплъзна и падна, монетите се разпръснаха по пода. Хората мърмореха, размърдваха се, отстъпваха назад. Лиъм се наведе да помогне и докато го правеше, чу стареца да шепне, почти безшумно, сякаш на някого, когото само той можеше да види.
„Не се тревожи, Анна, ще седнем заедно. Винаги седим заедно.“
Лиъм замръзна.
Той се изправи бавно и се вгледа в лицето на мъжа. Начинът, по който устните му се движеха, начинът, по който очите му се плъзнаха към празното пространство до него, нежни и извинителни.
— Господине… коя е Анна? — попита тихо Лиъм.
Старецът премигна, сякаш изненадан, че изобщо има някой друг там.
— Жена ми — каза той. — Тя мрази трамваите. Завива ѝ се свят. Затова сядам до прозореца и държа ръката ѝ. Тя затваря очи. Помага.
Една млада жена наблизо се усмихна тъжно. — Много мило — промърмори тя.
Лиъм преглътна. — И… къде е тя сега?
Старецът изглеждаше искрено объркан.
— В болницата, разбира се. Ходим всеки ден. Тя има процедурите си на петия етаж. След това сяда до прозореца и ми казва кои облаци приличат на животни.
Една медицинска сестра от тълпата се скова. — Кое отделение? — попита тя внезапно.
— Онкология — отговори старецът с официална гордост, сякаш беше запомнил думата, за да не звучи толкова плашещо.
Трамвайът тракаше по моста. Никой не проговори.
Сестрата се наведе по-близо. „Как е пълното ѝ име?“
„Ана Колинс“, каза той. „Моята Ана.“
Лиъм видя как цветът се отдръпва от лицето на сестрата.
„Господине…“ започна тя внимателно. „Работя в Ривърсайд. В онкологията. Ние… загубихме Ана Колинс преди почти шест месеца.“
През трамвая премина шепот. Някой ахна. Някой друг промърмори: „О, Боже.“
Старецът се изкиска, тих, учтив звук.
„Не, не, грешите“, каза той. „Бяхме тук вчера. Тя се умори и остана в леглото. Но днес ще отидем, нали, Ана?“
Той се обърна към празната седалка до себе си, усмивката му омекна, ръката му докосна въздуха, сякаш докосваше невидими пръсти.
Лиъм усети как нещо рязко се свива в гърдите му.
Сестрата захапа устни. „Господине, аз… държах ръката ѝ онази нощ“, прошепна тя. „Много съжалявам.“
Усмивката на стареца помръкна. За миг очите му се проясниха, като облаци, разкъсващи се за частица от секундата.
„Шест месеца?“, повтори той. „Не. Не може да бъде. Вчера ние…“
Той спря. Погледът му се отмести към прозореца, после обратно към празната седалка. Леко треперене премина през раменете му, сякаш спомен се опитваше да изплува на повърхността и да го удави.
„Обещах ѝ“, каза той най-накрая, гласът му едва доловим. „Обещах, че никога няма да я оставя сама на това място. Дори за един ден. Тя беше толкова уплашена. Затова аз… купих два билета. Ще отидем заедно.“
Трамвайът беше тих. Дори обичайното тракане на метал по релсите сякаш отстъпи.
Тийнейджър, застанал до вратата, грубо избърса очите си, преструвайки се, че нещо е попаднало в тях.
Лиъм се засрами от всяка раздразнена мисъл, която му хрумна. От всеки път, когато завъртя очи към двата билета.
— Господине — каза той тихо. — Вече не е нужно да плащате за билета ѝ. Аз… аз ще го покрия. Колкото време ви е необходимо.
Старецът го погледна объркано.
— Но после ще стои права — прошепна той. — Мрази да стои права. Завива ѝ се свят.
Лиъм преглътна и направи единственото нещо, за което се сети.
Той пристъпи по пътеката, внимателно освобождавайки място с вдигната ръка.
— Хора, моля — каза той с дрезгав глас. — Може ли някой да се помръдне малко? Трябва ни свободно място тук. Всъщност две места.
Без да каже нито дума, един млад мъж се изправи, а друг се плъзна настрани. Скоро до прозореца се появиха две празни места. Старецът седна внимателно, постави сбръчканата си ръка на седалката до себе си и издиша с видимо облекчение.
— Ето, Анна — промърмори той. — Точно както винаги.
Когато стигнаха до Ривърсайд, Лиъм се поколеба. Смяната му не беше приключила и не му беше позволено да слиза от трамвая. Но докато старецът се изправяше и сгъваше спретнато двата си билета, Лиъм взе решение.
„Марк, замести ме“, каза той на шофьора. „Десет минути.“
Той скочи на тротоара и тръгна до стареца към болницата.
„Имаш ли деца?“, попита тихо Лиъм.
Старецът се усмихна леко. „Една дъщеря. Живее в чужбина. Тя идва в неделя. Плаче много. Казвам ѝ, че всичко е наред. Защо трябва да носи и моята тъга?“
Влязоха в светлото, стерилно фоайе. Сестрата от трамвая ги настигна и мълчаливо се присъедини към малката им процесия.
По пътя към петия етаж стъпките на стареца се забавиха. На вратата на онкологичното отделение той спря.
„Тя седеше точно там“, каза той, сочейки стол до прозореца. „Тя каза, че облаците приличат на кораби. Каза, че един ден ще ми изпрати картичка от най-големия.“
Гласът му се пречупи при последната дума.
За първи път не влезе. Просто стоеше там, втренчен в празния стол.
Сестрата сложи ръка на ръкава му. „Помним я“, каза тя тихо. „Тя говореше за теб през цялото време. Как никога не си пропускал нито един ден.“
Раменете на стареца се разтрепериха веднъж.
„Мислех си, че ако продължа да идвам“, прошепна той, „тя ще трябва да е тук. Някъде. Да чака.“
Лиъм пристъпи по-близо, внимавайки да не го докосне, просто стоеше до него.
„Може би“, каза бавно Лиъм, „тя е тази, която се вози с теб в трамвая сега. Да се увери, че не си сам.“
Старецът затвори очи. Една сълза се плъзна по бузата му, улавяйки ярката болнична светлина.
„Тогава трябва да продължа да купувам два билета“, каза той след дълга пауза.
Лиъм отвори уста да протестира, но спря. Кой беше той, че да отнема единствената нишка, която държеше този мъж заедно?
— Тогава ще се погрижа и двамата да имате места — отвърна Лиъм.
Върнаха се мълчаливо към трамвайната спирка. Когато трамвайът пристигна, Лиъм помогна на стареца да се качи и го наблюдаваше как се настанява на обичайното си място, ръката му нежно отпусна върху празната седалка.
От този ден нататък никой по линията Ривърсайд никога повече не задаваше въпроси за двата билета. Понякога, когато трамвайът беше пълен, хората ставаха, без да бъдат поканени, оставяйки мястото до него празно, сякаш и те можеха да усещат тихо присъствие там.
И Лиъм всяка сутрин отрязваше два билета и ги поставяше в треперещата ръка, усещайки тежестта на любов, която отказваше да се научи как да бъде сама.
