Тони Димитрова отдавна не е просто име на афиш. Тя е от онези редки хора, които три десетилетия държат публиката будна – с хитове, с концерти, с онази човешка топлина, която не се учи. И точно на рождения си ден, 10 януари, бургаската естрадна легенда направи нещо, което малцина успяват: вдигна мегаспектакъл в зала 1 на НДК, а на следващата вечер – 11-и – отново напълни салона.
Вместо да се прави на безгрижна, Тони призна, че напрежението я е обхванало още в мига, в който билетите за първия концерт са свършили, а след това и за втория. Тя е от артистите, които преживяват всичко предварително, а не „излизат да изпеят няколко песни и да си тръгнат“. За нея спектакълът трябва да има смисъл, логика и послание, иначе е просто шум. 
Най-силната ѝ реплика обаче е от онези, които остават: тя никога не е гледала на хората като на билети. Нито в НДК, нито където и да е. Тони вярва, че публиката идва, за да бъде „погалена“ с песни — да чуе нещо, да усети нещо, да си тръгне по-лека. И точно затова тя се вълнува толкова: иска накрая да може да си каже, че е било истинско, че се е получило „хубаво“.
За 2026 година певицата не си поставя гръмки цели, които звучат добре на хартия. Казва го направо: целта ѝ е да работи. Поканите за участия вече валят още от есента на 2025-а, а тя си ги записва по стария начин — в тефтер. Не в телефона, не в таблета, защото там можеш да изтриеш нещо по невнимание. В тефтера написаното остава. Лятото ѝ ще е натоварено, а наесен има планирано голямо пътуване с дъщеря си Магдалена — до Чили и Великденския остров. Тони признава, че Южна Америка е единственият континент, на който не е била и иска най-после да го види. При нея далечните пътувания не са спонтанна прищявка — планира ги отрано.
С годините, признава, се променя — както всички. Спомня си роля на Джуди Гарланд в Бургаския театър и реплика, която я удря право в сърцето: че с всяка година все повече приличаш на майка си. Тони вижда в огледалото бръчките, вижда и погледа на мама. И го казва по начин, който е едновременно смешен и тъжен — от онези честни признания, които не се играят.
Когато прави равносметка, певицата не говори за големи драми, а за три лични „не успях“. Съжалява, че не се е научила да танцува рокендрол, че не е станала шофьор и че не е усвоила перфектно английския. За книжката разказва история, която звучи като сцена от филм: катастрофа в Приморско с музикантите, страничен удар, завъртане, откъсната седалка на шофьора, паднала върху нея. В колата, която ги удря, по-късно се оказва, че са пътували издирвани от полицията престъпници. Тони остава натъртена и силно стресирана. Шофьорски курс изкарва чак през 2009-а, карала е дори веднъж в Сърбия по път за Италия, но после „затлачила“ шофирането и сега, когато имат път, колегите карат.
За баща си говори с любов и с онази лека самоирония, която прави разказа жив. Когато разбрал, че иска да стане певица, той възкликнал: „С този глас?!“ и добавил, че ще я признае, ако я чуе по радиото. Първоначално гледал кариерата ѝ с недоумение, защото родителите ѝ били много скромни, а баща ѝ — „обидно скромен“, както го описва тя. Повтарял ѝ да бъде по-полека, да не се изхвърля. После обаче започнал да среща хора, които му говорели хубави неща за дъщеря му. И постепенно и двамата родители се вслушали в похвалите — видели, че това не е случайност, че трудът ѝ дава резултат.
Тони не крие и трудните периоди в кариерата си. Началото ѝ тръгва от конкурс, организиран от Ева и Гого Найденови, където я вижда Стефан Диомов. Но годините не са били постлани с рози — първоначално се е „скъсвала от участия“, а по медиите почти не я пускали. До днес има песни, които не са въртени, въпреки че албумите ѝ са били изкупувани, дори ретиражите. Имало е моменти, в които ѝ е било тъжно, но тя го казва без да се прави на жертва — просто като факт.
След КОВИД-19 идва друг тежък удар — загубата на брат ѝ, а по-късно и на баща ѝ. Тогава дори не е знаела дали ще има сили да продължи. И в един момент се оказва, че гласът ѝ е паднал, без тя да го усети. Разбира го, когато през 2023 година трябва да записва „Любов в сегашно време“ и казва на автора на музиката и аранжимента Светльо Лобошки, че песента ѝ е висока. Оказва се, че преживяванията са си казали думата. С времето, слава богу, всичко се оправя.
Една от най-личните ѝ истории е около песента „Сезони“. В началото, когато Диомов я взема в „Горещ пясък“, тя чува песента и си мисли, че е за нея. После разбира, че ще я даде на „Тоника“ и се натъжава до сълзи. По пътя среща колега, който я пита защо плаче. После и баща ѝ я вижда със сълзи в очите и ѝ казва да се радва, че се е появила хубава песен, а нейната ще дойде по-късно. Няколко часа след това Диомов ѝ звъни и обещава, че ще ѝ направи много хубави песни — обещание, което изпълнява. Години по-късно, през 2007, когато подготвя албума „Обещание“, тя записва нов прочит на „Сезони“ с Орлин Горанов. Песента, която я е разплакала, в крайна сметка я намира.
В личния ѝ свят също има спокойни новини. Дъщеря ѝ Магдалена тази година ще завърши магистратура по криминалистика и Тони е убедена, че ще си намери работа по специалността, защото го иска. Магдалена живее в София, но все по-често говори за Бургас и за мечтата да живее край морето с приятеля си. Тони не я натиска за нищо, само ѝ казва, че ако решат да заминат, да е в Европа, за да ѝ е по-лесно да ходи на гости.
Сватба и бебе засега не се обсъждат. Тони признава, че е казала на младите, че би било хубаво да стане баба, докато е още силна, но те ѝ отговарят, че ще трябва да почака. В близките една-две години не се очертава внуче — когато стане, тогава.
Почивката за нея не е лъскав хотел, спа и блок маса от сутрин до вечер. Казва, че това би било все едно да се охранва. Нейният релакс е да разхожда кучетата в Бургас, да гледа филми и сериали, да чете и да се вижда с приятели. И да мълчи — колкото и странно да звучи за бърборивата Тони, тя може с дни да не каже и дума.
Има и свои тихи хобита: като дете е събирала пощенски марки, била е член на филателен клуб и дори се класирала девета на състезание с участници от цяла България. След преместването им в Бургас това замира, защото няма дружество. След като ражда Магдалена, се увлича по пъзелите — редяла по цели нощи, рамкирала готовите и ги подарявала. Барчето на Бургаския театър е украсено с нейни пъзели. А напоследък обмисля нова колекция — чайници. Засега има два, които много харесва.
За тялото си говори честно, без преструвки. След празниците похапнала повече и още в началото на годината започнала да се ограничава. Всяка сутрин върви по 4–5 километра с кучетата, вечер също излиза, но по-малко заради ранното стъмване.
Козметичните процедури не са ѝ табу, но е предпазлива. Прави масажи на лицето и това ѝ стига. Преди години ѝ инжектирали чело и явно пропорцията била объркана — веждите ѝ станали под ъгъл и резултатът не бил добър. За щастие веществото се разградило бързо. Минавала ѝ е през ума мисълта за гастрален пръстен, но не е стигнала дотам, защото вярва, че гладът е по-полезен за отслабване. В момента дори е на плодове и чай. 
Тони признава, че е посещавала д-р Емилова много пъти. Най-голямото ѝ сваляне е 19 килограма и половина през 2007–2008 година. Оттогава не се е върнала към старото си тегло, но казва директно: няма как да е с тънка талия — такава ѝ е структурата, а и често яде набързо и в неподходящо време.
И точно това е Тони Димитрова — без пози, без излишни украси. На 10 януари тя не просто празнува рожден ден. Тя напълни НДК два пъти и напомни защо хората я следват вече 30 години: защото не ги брои за билети. А ги „погалва“ с песните си.
