Една седмица след внезапната смърт на писателя Калин Терзийски въпросите не намаляват – напротив. Хората продължават да си шепнат едно и също: какво всъщност го погуби? Инфаркт ли е бил, инсулт ли, нещастен инцидент ли… или най-тежката версия – сам да е сложил край?
Най-неприятното е, че близките му не дават категоричен отговор и така място за слухове има колкото щеш. А когато липсва ясна причина, всяка подробност започва да се чете като „знак“.
За смъртта му се разбра чак на следващия ден, след като брат му Светослав – също писател – съобщи новината. Това веднага разпали нова вълна от догадки, че Терзийски може да е бил открит по-късно в дома си. В същото време мнозина върнаха лентата към последните му публикации в социалните мрежи, които бяха мрачни и натежали, и точно оттам тръгна и приказката, че е посегнал на себе си.
Хора, които са го познавали отблизо, отказват да внасят яснота и сякаш оставят обществото да гадае. Писателят си отиде едва на 55 години, а погребението му е било със затворен ковчег – детайл, който също наля масло в огъня. За много хора това изглежда като причина тялото да не бъде показвано. Именно оттук се появи и друга версия – че е възможно да е паднал тежко след алкохолен запой и това да е довело до фатален край.
В началото на годината Терзийски беше разтърсил почитателите си с признание, че скоро ще умре. Тогава мнозина не реагираха, защото подобни изказвания той е правил и преди – особено през последните 3–4 години. Последният му пост във фейсбук пък е бил посветен на покойния му баща Кольо, за когото е писал, че е издъхнал в ръцете му.
„Космос, Вселена, пророк, човек, живеещ извън времето и пространството. Всичко това в едно е Калин! Дори е малко, за да се опише душата му, която по едно и също време на денонощието обитаваше различни измерения“ – така го описват най-близките му.
И макар че около него е имало хора, Терзийски често се чувствал самотен и неразбран. Никой не можел да каже точно кога и защо вътрешно се е пречупил. За личния си живот говорел рядко, но признавал, че обича женската компания и че според него българката през последните години е направила крачка напред – започнала да чете повече, да се интересува от нови неща. За българския мъж обаче не бил толкова мил – смятал, че се е изгубил вътре в себе си. Преди около година Терзийски се разделил със съпругата си, към която бил силно привързан.
Негови познати са категорични в друго: според тях не алкохолът, а самотата го е убила. Калин, когото приятелите наричали Кайо, правел безброй опити да се откаже от чашката. Имало периоди, в които не пиел с месеци, но после нещо сякаш се отключвало и започвал отново. Тези кризи били различни – понякога траели дни, друг път месеци, в които той не само не знаел къде е, но и не разпознавал хората около себе си.
Немалко хора не влизали в положението му, защото у нас зависимостта често се възприема като каприз или слаб характер, а не като здравословен проблем. Понякога Терзийски се чувствал неразбран дори в семейството си. Всички уж опитвали да помогнат, но нищо не давало траен резултат. Обмисляло се лечение в испанска комуна, обсъждали се варианти, но така и не се стигало до конкретно решение.
„Аз не мога да продължавам така! Трябва ми радикално лечение“, казал неотдавна на свой познат. Болеше го и друго – години наред в „Шоуто на Слави“ са излъчвали скечове, в които той бил показван като битов пияница, философстващ с чаша уиски в ръка.
Младите му колеги често наричали алкохолизма „болест на самотата“. А зависимостта, както е известно, носи още самота – социална изолация, разпад на връзки, загуба на приятели, работа и всичко онова, което човек държи да го държи „жив“.
„Има ли кой да ви обича?“ не е само заглавие на една от най-популярните му книги, с която печели престижна европейска награда. Това бил и въпрос, който Калин задавал често – и на близки, и на напълно непознати.
„Сега са кучешки времена и литературата е просто един от многото сиви занаяти за прехранване. Поетите в кучешки времена копнеят да станат домашни любимци на своите покровители, разните там ценители на съвременното изкуство. Или както ги наричам аз – тъпите копелета с парите. В кучешките времена писателите пишат единствено неща, съобразени с пазара. И с вкусовете на безобразно самоуверените, неграмотни консуматори. Писателите в кучешкото време произвеждат качествени и удобни словесни PVC дограми. Аз съм се опитал да напиша нещо напълно непазарно, несъобразено с никой и нищо. Освен с моите мисли и чувства. И мисля, че ако някой е достатъчно милостив да приеме мене – човека, ще приема и моята книга“, пише той в сборника „Има ли кой да ви обича?“.
Калин Терзийски е роден на 22 март 1970 г. в София и израства в квартал „Подуяне“. Завършва Националната природоматематическа гимназия, а още като ученик пише първите си стихове. След двугодишна военна служба в Гранични войски през 1990 г. започва медицина във Висшия медицински институт в столицата и завършва през 1996-а. После специализира психиатрия.
Докато следва, работи каквото намери – занимава се с дърводелство, бил е санитар и медицинска сестра. Започва лекарската си кариера в Държавната психиатрична болница „Свети Иван Рилски“ в Курило, а паралелно пише статии за различни вестници и списания.
През 1997 г. получава присъда за дребно хулиганство за политически протест – запалил огън пред сградата на Народното събрание заедно с Мартин Карбовски, с когото тогава били приятели. През 2000 година напуска медицината и се посвещава изцяло на писането, работи и като сценарист в телевизии и радиа.
Той е автор на няколко стихосбирки, сборници с разкази и романи като „Алкохол“, „Лудост“, „Войник“ и „Любовта на 45-годишния мъж“. През 2011 г. получава Европейската награда за литература за „Има ли кой да ви обича?“.
Терзийски нашумя и с участието си във „Фермата“ през 2016 г. – влезе, привлечен от хонорара, но здравословното му състояние се оказа силно разклатено и след няколко дни напусна.
И точно тук остава най-големият възел: какво се случи в последните му дни и какво наистина го отведе до края – това близките му не казват. А докато мълчат, слуховете няма да спрат.
