Участието на България в „Евровизия“ отдавна не е просто музикално събитие. То се е превърнало в ежегоден тест за нервите на публиката, артистите и институциите. Почти няма година, в която изборът на наш представител да не е минал през съмнения, обвинения, скандали и разделени мнения. Името на всеки изпратен изпълнител сякаш автоматично попада под обществен микроскоп.
Последният пример с Дара е само още един епизод от добре познат сценарий. Част от публиката я приема като твърде комерсиална фигура за сцената на „Евровизия“, други подозират задкулисни договорки и продуцентски интереси. Но всичко това звучи до болка познато. България преживява този конфликт от самото си начало в конкурса.
Още през 2005 година, когато страната ни дебютира с група „Каффе“, националният финал се превръща в зрелищен скандал. В ефир Слави Трифонов заявява, че вотът е манипулиран, нарича конкурса „купен“ и демонстративно напуска сцената заедно със Софи Маринова. Въпреки това „Каффе“ печелят с категорично мнозинство от зрителските гласове. Тогава за първи път прозвуча фразата „България не е за продан“, която се превърна в символ на евровизионното ни недоверие.
Година по-късно Мариана Попова представя страната ни с „Let Me Cry“. Скандал няма, но критиките са насочени към образа и тежката драматична линия на песента, която според мнозина не пасва на формата. България започва да търси баланс между артистичност и масов вкус, без да успява да угоди на всички.
През 2007 г. идва истинският пробив. Елица и Стунджи с „Вода“ вкарват страната в топ 5 и доказват, че фолклорът може да звучи модерно и конкурентно. Това участие дълго остава като пример за „правилния избор“.
Само две години по-късно обаче идва един от най-болезнените моменти – Краси Аврамов и „Illusion“. Реакциите са безмилостни, подигравките масови, а участието остава като нарицателно за провал. Обществото отново се пита как и защо точно този избор е направен.
Следват години на лутане между вътрешни селекции и национални финали. Поли Генова през 2011 г. и Софи Маринова през 2012 г. попадат под кръстосан огън от критики. При Софи се появяват обвинения за плагиатство, при Поли – сравнения със световни поп хитове. Всеки детайл става повод за спор.
Завръщането на Елица и Стунджи през 2013 г. също не е прието еднозначно. Част от публиката вижда липса на смелост и прекалено вкопчване в минал успех. Дебатът дали да се залага на утвърдени имена или на нови лица отново се разгаря.
Периодът 2016–2017 често се нарича „златен“, но и той не минава без напрежение. Поли Генова с „If Love Was a Crime“ е обвинявана, че песента е прекалено комерсиална. Въпреки това резултатът е впечатляващ и България отново е на финала.
През 2017 г. Кристиян Костов стига още по-далеч и носи второто място – най-доброто класиране в историята ни. Но дори този успех е съпътстван от спорове за възрастта му, гражданството и въпроса дали той „наистина е български представител“.
С времето фокусът на скандалите се измества. Все по-често се говори за продуцентски кръгове, за затворени решения и за влиянието на конкретни компании. Името Intelligent Music започва да се споменава наред с успехите, но и с обвинения в монопол. Добавят се и периодичните отсъствия на България от конкурса, обяснявани с финанси и организация, но възприемани от обществото като поредния знак за хаос.
Така „Евровизия“ за България остава не просто сцена за песни, а хроника на съмнения, надежди, скандали и вечни спорове. И всеки нов участник влиза в конкурса с едно бреме повече – очакването, че ще трябва да защитава не само песента си, но и самия избор.
