— Вече не си част от нашето семейство.
Тези думи прозвучаха по-силно от траурната музика.
Всички глави едновременно се обърнаха към Даниил.
Той стоеше до ковчега на баща си, стискайки здраво връзка стари бронзови ключове.
Само преди няколко секунди ги беше издърпал от ръцете на мащехата си.
Тя не се съпротивляваше.
Не крещеше.
Не се опита да си ги върне.
Само го погледна продължително.
Толкова спокойно, че по някаква причина това изплаши дори самия Даниил.
— Татко беше предвидил всичко — каза той студено. — Ти вече получи достатъчно от него.
Възрастният адвокат тежко въздъхна.
Той прекрасно разбираше какво предстои.
— Според последното завещание…
Отвори папката.
Вятърът разлисти няколко страници.
— Цялото имущество, банковите сметки, акциите на компанията, колекцията от недвижими имоти и семейната резиденция преминават към единствения наследник — Даниил Орлов.
Сред присъстващите се понесе шепот.
Някои погледнаха вдовицата със съжаление.
Други вече обсъждаха стойността на наследството.
Но жената дори не мигна.
Казваше се Виктория.
Преди дванайсет години тя се беше запознала с Едуард Орлов съвсем случайно.
Тогава той беше известен предприемач.
А тя — архитект.
Връзката им започна спокойно.
Без шумни обещания.
Без скъпи подаръци.
Едуард винаги казваше:
— За първи път срещнах човек, който има нужда не от парите ми, а от самия мен.
Когато се ожениха, Даниил беше на двайсет години.
Младежът никога не криеше неприязънта си.
Беше убеден, че младата съпруга на баща му се интересува единствено от наследството.
Колкото и Виктория да се опитваше да изгради отношения с него, той виждаше заплаха във всяка нейна постъпка.
След смъртта на майка си беше престанал да вярва на хората.
Особено на жените.
Едуард разбираше това.
Много пъти се опитваше да ги помири.
Но без успех.
После се случи нещо, което никой не очакваше.
Месец преди смъртта си Едуард неочаквано помоли Виктория никога да не отваря стария сейф в кабинета му.
— Ако с мен се случи нещо…
Говореше трудно.
— Обещай ми… че първо сама ще провериш всичко.
Тя се изненада.
— Защо?
Но той само поклати глава.
Не успя да отговори.
Три седмици по-късно сърцето му спря.
И сега…
На гробището…
Официално я лишиха от всичко.
Тя се приближи до Даниил.
Оправи яката на скъпото му палто.
— Пази се.
Каза тихо.
И неусетно пусна миниатюрен проследяващ маяк във вътрешния му джоб.
Даниил не усети нищо.
Вече приемаше съболезнования и поздравления.
Минута по-късно Виктория излезе през портата на гробището.
Телефонът ѝ тихо завибрира.
На екрана се появи зелена точка.
Тя бавно се движеше.
Жената пое дълбоко въздух.
— Значи… наистина ще отидеш там.
Даниил се качи в колата и нареди на шофьора да кара без никакви спирки.
Четиридесет минути по-късно зелената точка спря.
Но не пред семейното имение.
Не пред офиса.
И дори не пред банка.
Тя спря до стар изоставен индустриален склад в покрайнините на града.
Виктория се намръщи.
— Какво криеш там?
След няколко минути тя също пристигна.
Остави колата на една пресечка разстояние.
Складът изглеждаше пуст.
Но вътре светеше.
Вратата беше леко открехната.
Тя внимателно влезе.
Иззад металните контейнери се чуваха гласове.
— Не заподозря ли нещо?
— Не.
Веднага след погребението дойде направо тук.
— Отлично.
След няколко дни ще унищожим и останалите документи.
Тогава никой никога няма да разбере, че последното завещание е фалшиво.
Ръцете на Виктория изстинаха.
Фалшиво?
Тя внимателно надникна.
Около масата седяха Даниил.
Адвокатът.
И още двама непознати мъже.
На масата лежаха десетки папки.
Печати.
Нотариални бланки.
И…
Старият черен сейф на Едуард.
Същият, който беше изчезнал от кабинета още преди погребението.
Виктория включи записа на телефона си.
Всяка дума.
Всяко признание.
Всеки документ.
Тя разбираше едно.
Истинското завещание все още беше някъде тук.
Но трябваше да го намери, преди те да разберат, че някой ги наблюдава.
