Доминик дълго гледаше екрана на телефона си.
Думите на лекаря продължаваха да кънтят в съзнанието му.
— Загубихте детето.
— И никога повече няма да можете да станете баща.
Той рязко скочи.
— Не… Това не може да бъде.
Пейдж го погледна уплашено.
— Какво се е случило?
Но той вече набираше номера на Одри.
Абонатът беше недостъпен.
Отново.
И отново.
По същото време Одри седеше в кабинета на своя адвокат София Стърлинг.
На масата лежаха последните документи.
— Всички сметки вече са блокирани — спокойно каза София. — Холдинговата компания спря финансирането.
— А строителната фирма?
— От тази сутрин официално преминава под външно управление. Като основен собственик имате пълното право да го направите.
Одри мълчаливо подписа последната страница.
Доминик не знаеше най-важното.
Преди две години компанията му беше на ръба на фалита.
Точно тогава неизвестен инвеститор беше изкупил контролния пакет акции.
Този инвеститор беше Одри.
Тя беше направила това чрез затворен инвестиционен фонд, за да не се почувства съпругът ѝ никога задължен към нея.
Той беше убеден, че сам е спасил бизнеса си.
На следващия ден Доминик пристигна в офиса.
Електронната му карта за достъп не проработи.
— Какво става?
Началникът на охраната спокойно отвърна:
— По нареждане на новото ръководство достъпът ви е анулиран.
— Какво ново ръководство?
В този момент към входа се приближи София.
Подаде му папка.
— Запознайте се с документите.
Вътре се намираха доказателства, че шестдесет и два процента от компанията принадлежат на инвестиционния холдинг на Одри.
Следващата страница беше за имението.
И то се оказваше собственост на холдинга.
Дори автомобилът на Доминик беше регистриран на компанията.
Той бавно се отпусна на най-близкия стол.
— Това е невъзможно…
Няколко часа по-късно Виктория се прибра у дома.
Но електронната порта вече не се отвори.
Пред входа ги очакваше съдебен изпълнител.
— Съгласно решението на собственика сте длъжни да освободите имота в срок от четиридесет и осем часа.
Виктория пребледня.
— Това е нашият дом!
— Не, госпожо.
Той спокойно ѝ подаде документите.
— Никога не е бил ваш.
Седмица по-късно Доминик все пак се срещна с Одри.
Тя стоеше в тихата градина на малка къща извън града.
Той дълго мълча.
После тихо каза:
— Не знаех…
Тя спокойно го погледна.
— Именно затова толкова лесно реши да ме загубиш.
Той наведе глава.
— Прости ми.
Одри докосна медальона на майка си.
— Ти не оплакваш мен.
Оплакваш живота, който сам унищожи.
След това се обърна и си тръгна.
Повече никога не се видяха.
По-късно журналист попита Одри защо толкова години е криела богатството си.
Тя отговори:
— Исках да разбера дали някой може да ме обича без парите ми.
Отговорът беше болезнен.
Но благодарение на него навреме осъзнах кого наистина трябва да оставя в миналото.
