Диана Димитрова излезе с тежка и емоционална позиция след случая с убийството в Пловдив, който предизвика огромен обществен отзвук. Актрисата призна, че случилото се не ѝ дава покой и я кара да си задава въпроси за насилието, реакцията на обществото и работата на институциите.
„Може би много хора си задават въпроса: къде сбъркахме? Аз съм един от тях“, започва тя.
Димитрова не крие колко силно я е разтърсила информацията около случая.
„Опитвам се да не мисля за случилото се, но просто не мога. Храната ми днес няма вкус. Не мога да рисувам. Само си задавам въпроси.“
Една от темите, които актрисата приема особено тежко, е информацията, че насилието е било заснемано. Тя уточнява, че говори на базата на публично разпространеното до момента, но е категорична в позицията си, ако тези данни се потвърдят.
„Решението да записваш подобно видео не е импулс и не е самозащита. То е гавра с човешкия живот и със съществуването ни като хора.“
За Димитрова няма значение дали подобна жестокост е насочена към човек или животно.
„Механизмът е един и същ. Чуждата болка се превръща в зрелище. Садизмът няма различни цветове. Той има един цвят.“
Актрисата се спира и на факта, че обвиняемите са непълнолетни. Според нея възрастта трябва да бъде отчетена юридически, но не може да се използва като морално оправдание.
„Думата „деца“ не може да бъде оправдание или щит пред съзнателната жестокост, гаврата и превръщането на нечия агония в клип“, заявява тя.
Позицията ѝ обаче не се ограничава само до конкретния случай. Димитрова вижда и по-широк проблем – постепенното привикване към насилието.
„Започнахме да свикваме с войната. С войните. С насилието. Със саморазправата. С поредната жестокост, която днес ни смразява, а утре ще бъде изместена от друга ужасяваща новина.“
По думите ѝ липсата на прозрачност и усещането, че законите невинаги работят достатъчно ефективно, допълнително засилват общественото недоверие.
Актрисата подчертава, че не претендира да познава Наказателния кодекс в подробности, но смята, че има право като гражданин да пита какъв е резултатът от действията на институциите.
Особено силно я е подразнило поведението, което е видяла по време на официален брифинг по случая.
„На брифинг за бруталното убийство на човек няма място за смях. Няма нищо смешно. Няма нищо весело. Смехът е за някъде другаде. Не и за тази ситуация.“
Според нея подобно отношение в официална обстановка е било неуместно и обидно.
Димитрова поставя и въпроса дали обществото би видяло същата реакция, ако обвиняемите бяха свързани с известни или влиятелни семейства.
„Ако обвиняемите бяха деца на известни и влиятелни хора, щяхме ли да наблюдаваме същата реакция и същото правосъдие? Не твърдя, че знам отговора. Просто питам.“
Тя свързва този въпрос с натрупаното усещане за двойни стандарти и съмненията, че понякога около определени хора се изграждат защитни механизми.
В края на публикацията актрисата прави и лична препратка към момент от собствения си живот, когато е решила да говори публично, въпреки последствията.
„Не го казвам от името на монахиня или морален съдник. Казвам го като човек, който е видял и две, и двеста. Като човек, който преди време избра да не мълчи. И направих правилния избор. Платих цената с кариерата си и с всичко, което последва. Но продължавам да се боря.“
Според Диана Димитрова обществото има нужда от повече прозрачност, реално работещи закони, ефективна превенция, психиатрична грижа и институции, които не просто съществуват, а действително изпълняват задълженията си.
Тя предупреждава и за най-лесния сценарий – хората да се потресат за кратко, след което да продължат напред до следващия подобен случай.
„Най-лесно е да избършем сълзите, да извадим черните ленти и да зачакаме утрешния ден, когато ще дойде поредната ужасяваща и смразяваща кръвта новина. И отново да не говорим.“
Финалът ѝ е категоричен:
„Знам само едно. Случилото се е ужасно. И отказвам да приема, че е нормално.“
